Тръгваме рано, преди шест, но това не пречи на слънцето да е високо над хоризонта и на жегата да ни изпива силиците колчем си покажем носа навън. Веднага започваме да лочим задължителните си 4 литра вода на ден. Микробусът е климатизиран. Вътре се живее. Чака ни дълъг път - Улуру е на 550 километра от Алис Спрингс. Пейзажът през прозореца е простичко конструиран като детска рисунка - оранжева тепсия наплескана с пепелно-жълто за трева, надраскана с черно за клони под еднообразно плоско синьо небе. Никакви светлосенки, перспектива и никакви триизмерности. Светът е сплескан, непознат и недружелюбен. Пътят е опнат прав като конец до хоризонта. Единственото друго превозно средство по него е още един туристически микрубус, мержелеещ се далеч напред в маранята.

Не след дълго спираме в  камилска ферма. Наливаме се с още вода и други течности. Яздим камили. Някои се заричаме никога повече да не припарваме до подобни чудовища. Дори издокарани и сресани за пред туристи корабите на пустинята са страховити. И миризливи. Язденето им ужасяващо. За мухите много старателно ще се опитам да не споменавам излишно често.

Историята на австралийските камили започва през 1840 година, когато са внесени първите няколко впряга заедно с афганистански професионални керванджии. За разлика от конете камилите се оказват много добре пригодени за непрощаващата пустиня и скоро се превръщат в основна форма на транспорт. До началото на 20 век са внесени общо към 12 хиляди камили.Те пренасят пощата, строителни материали, храни, стоки - по 300,400 кг стандартен товар за животно. пристигането на кервана било вълнуващо събитие за всяко пустинно градче в продължение на повече от 50 години. Обаче построяването на железницата изяжда хляба на камилите. Камиларите се преквалифицират в строители на железопътни линии, а животните биват избити или натирени в пустошта. Не се разстройвайте излишно от тъжната им участ. Съвременността им дава шанс за реванш и те го използват отмъстително.
В Австралия понастоящем има почти един милион камили. Диви. Единственият континент обитаван от свободно бродещи неопитомени едногърби чифтокопитни. Които не само, че опустошават пустинната растителност, изпиват водата на другите животни и застрашават по този начин крехкото биологично равновесие в тази извънедно уязвима среда, но оставени сами на себе си се връщат към естественото поведение на дивите си предци. Живеят на стада и мигрират през огромни територии. Дали това е било основното занимание на африканските им предшественици не е ясно, но тукашните камили се специализират в мародерство. Големият брой в стадото им дава увереност и им позволява да организират нападения над селскостопански постройки, складове за храна, изоставени къщи, ферми, насаждения. Разрушителният потенциал на камилските глутници е невероятен - на снимките нападнатите сгради изглеждат като поразени от торнадо. За разлика от торнадото обаче, камилите се научават да пускат водопроводните кранове, за да утоляват жаждата си. Както и предполагате не се сещат да ги спират. Резултатите са загуби за милиони. И неизмерими загуби на безценната питейна течност. Правителството все се опитва да провежда някакви кампании за ограничаване на броя на дивите камили, но все без особен резултат.

Автобусът се връща на розовеещия асфалт. Термометърът вече показва 43 градуса. Още е предиобед. Утешават ни с метеорологична статиска - най-високата измерена на континента температура (съвсем наблизо, в пустинята Симпсън) никога не е надхвърляла 50 градуса по Целзий. Фийу! Пък аз се бях изпопритеснила. Светът е все тъй керемидено-червен с пепеляво-зелени петна и черни, овъглени от слънцето дървета. Пушечно син капак ни е захлупил в откритата топилна пещ. Асфалтът хич и не чака втора покана, топи се пред очите ни. Хоризонтът трепти и се умножава в оптичните фокуси на прегрятата атмосфера. Единствените пътни знаци са жълти, квадратни, предупредителни - за възможни ... наводнения. Смешно ми е само докато не прекосяваме няколко огромни реки. По дъното. Мостове няма. Реките са сухи и не са виждали вода от поне 50 години. Но коритата им са внушителни - застлани с плътен огнено-червен пясък, бреговете високи, стръмни и плътно обрасли с евкалипти и черни храсталаци. Започва да ми става ясно защо се предполага, че пътят е опасен при дъжд и наводнения.

Мъртвите кенгура край асфалта са толкова много, че скоро преставаме да се отвръщаме ужасени. Нощем по магистралата се движат пословичните австралийски автовлакове - чудовищни камиони с накачени зад тях ремаркета в композиции често дълги по над 50 метра, натоварени тежко, профучаващи с пълна газ. (На магистралата няма ограничения за скоростта) Привлечените към светлината от фаровете им животни нямат никакъв шанс. Край труповете се събират хищни птици - гигантски, черни, ужасяващи. Не се плашат от профучаващия микобус. Заситени отлитат мързеливо с мощен размах на еднометровите си криле.  Кости се белеят в изобилие от двете страни на пътя, размесени равномерно сред щедрите дарове на цивилизацията - бирени кутийки, стъклени и пластмасови бутилки, станиолови пакети, автомобилни гуми, даже цели изоставени автомобили. Три-хиляди-километровата магистрала блести на слънцето в пищното великолепие на промишлени слънчеви отражения ча-а-а-к до хоризонта. Сметосъбирането май още не е стигнало до сърцето на Австралия.

Спираме край беговете на солено езеро - просторно, сухо, идеално плоско и снежно бяло - покрито с хрупкава коричка от искряща на слънцето сол. Безжизнено. Без нито едно дърво или храст. Два-три пъти в столетие се случва централно-австралийските езера да се напълнят с вода. И тогава пустинята се преобразява, става неузнаваема - гъмжи от живот, цъфти с невероятна палитра от цветове, прави семена, ухажва, танцува, гнезди, чифтосва се и се размножава бясно. После изсъхва. Остават мумифицирани в сол езера и черни овъглени дървесни скелети.

Правим си сандвичи за обяд от запасите в хладилника на микробуса и се запознаваме със спътниците си - германец, рускиня, французойка, англичанин, японец, мексиканец от Швейцария, цяла тумба корейци и двама западно-австралийци. Магистралата се извива и опъва мъзеливо под гумите на автобусчето досущ като могъщата Дъгова змия-създателка на вселената от аборигенските митове. Пейзажът прелива в хиляда и един оттенъци на оранжево, кафяво и червено. Ерозирали в продължение на милони години хълмове са превърнали безкрайната червена тепсия в изложбена зала на артистичните таланти на природата. Невероятните скулпторни формации са ту като останки на древно чудовище с покрит с шипове гръбнак и небрежно извита опашка, ту като руини на древен каменен град, ту приличат на червено развълнувано море с великолепни вълни за сърфиране,  ту са като разпиляните кубчета на палаво дете-гигантче.

На залез слънце пристигаме в базовия лагер - няколко леки навеса от гофрирана ламарина, които служат за защита от слънцето, походна кухня(най-обикновено домашно барбекю) и лека талашитена постройка обозначена като тоалетна и баня. Всичките й четири стени са покрити с големи плакати предупреждаващи за опасностите на пустинята - кучета динго, как да се държим в случай, че се окажем обкръжени от глутница, какво в никакъв случай да не правим; някои от най-отровните змии на планетата, как да ги разпознаваме и избягваме, и защо в никакъв случай да не ги пипаме; още отровни змии; други опасни животни и правила за оцеляване. Изчитам всичко старателно, докато водачът-шофьор сочи наоколо и обяснява, че цистерните с вода са заровени в земята, за да не се нагряват излишно през лятото и да не замръзват в студените зимни нощи.

В банята ме пресрещат пълчища от единствените животни неспоменати на предупредителните табла. Милиони нощни пеперуди и разни ципокрили. Затъмняват електрическите крушки, пърхат приглушено с кадифени крила и покриват всеки сантиметър влажна повърхност в помещението. В това число потната ми кожа. Писъците от съседните кабинки ме уверяват, че не съм единствена жертва на пеперудените ласки. Търся спасение под душа. И едва не се самопопарвам. От синьото кранче тече гореща вода. Заровените в пясъка цистерни са придобили температурата на околната среда - 44 градуса. Това не изглежда да смущава ни най-малко пеперудите - лепят се още по-целеустремено по мократа ми кожа и коса, давят се под водните струи, изпълзяват героично от канавката, ръсят прах от сребърните си криле по хавлията и са готови да платят с живота си за привилегията да полазят малко по мен. Докато приключа с миенето на зъбите съм развила нова фобия - от нощни пеперуди. Горещата ми коса изсъхва в сухия горещ въздух още преди да изляза от банята.

Вечеряме край барбекюто с печени мръвки и задушени зеленчуци. Под най-величественият дисплей на небесни светила. Пълен комплект. Прясно полирани. Южни. Нощуваме под звездите в австралийски суаг. Нещо като спален чувал и палатка едновременно - бризентов, с подплатено непромокаемо дъно, дълъг цип и широчка качулка, която може да се затвори напълно при дъжд. В нашия случай не може и дума да става да влизаме в бризентовите пашкули. Освен ако не смятаме да ги ползваме за индивидуални сауни. Май никой няма подобни мераци. Просваме ги наоколо и лягаме върху тях. Пълната луна блести в очите ми с мощността на прожектор, бих могла да чета вестник на светлината й, ако се намираше такъв тъдява. Не ми се става да търся слънчевите очила, затова се завивам през глава. Приспива ме нескончаемият вой на дивите динго и тънкото пищене на комарите. Ставаме в три и половина, за да се приготвим и да пристигнем навреме за посрещането на изгрева край Ката Джута.

Микробусът ни стоварва на ниско пясъчно хълмче, където да разпънем стативите и да приготвим фотоапаратите за гразндиозното астрономическо събитие в 5 и 32. Защо не можеше да нощуваме направо тук и да си снимаме изгрева без да напускаме удобствата на суаговете така и не ми става ясно. Може би, за да не спъваме в тъмното другите стотици туристи, изсипали се незнайно откъде в безбожно ранния час. Хълмчето е избарно стратегически - предлага гледка и към Улуру и към Ката Джута. Стативите и фотоапаратите са гора, говорените езици достойни за вавилонско сборище. Такава засада сме му устроили на жълтото джудже дето дирижира планетната ни система, че не мож се измъкна. Само да идва вече, че всички сме недоспали и нервни. И страдаме от кофеинова недостатъчност.

Развиделяването е мудно, монолитите изплуват бавно в здрачината и сменят чевръсто нощните лилавеещи одежди с кърваво-червени и после огнено-оранжеви. Слънчевият елмаз се търкулва изненадващо бързо в чашата на нощта* и връща света в обичайното му напоследък двуизмерно състояние - синьо-оранжево, непомръдващо, огнедишащо. Обективите се преориентират в преследване на гущери и змии, камъчки, близки портрети на трънки и клечораци, групови снимки на недоспали рошави пришълци от далечните планети по източното крайбрежие. Температурата не се покачва постепенно, а ни удря внезапно с мощен мегаватов взрив, който мигновено превръща металните части на часовниците, бижутата, камерите и даже слънчевите очила в инструменти за жигосване. Недопитата бира завира в кутийките, гущерите изчезват безследно, мушите ескадрони атакуват в стройни бойни формации и туристите се втурват към климатизКата Джутараните си возила. Поемаме към Улуру, за да видим отблизо най-големият камък на планетата.

Според учените гео-, палеонто-, архео-, климато- и други -лози, в чиито професионални заключения нямам никакво основание да се съмнявам, Ката Джута бил някога най-големият монолит показвал носа си над земната повърхност. Многократно по-голям от братчето си Улуру. Но ерозията му видяла сметката. Дай на капката вода голям камък и милиони години и ела после да снимаш останките - формация от 34 разнокалибрени заоблени скали, причудливо скупчени заедно като гъби в иначе безбрежната пясъчна плоскавина. На езика на местното племе Анангу иозначава "Много глави". Трябва да призная, че името има известни основания.

На Ката Джута ще ходим надвечер и набързо, само до едно от величествените ждрела, тъй като по-голямата част от местността има сакрално значение за мъжете от аборигенското племе и е абсолютно табу за жени, което поставя на изпитание западната ценностна система на полово равноправие и, за да се измъкнат от етично-морално-философската дилема туроператорите направо обявяват цялото място за забранено. В Улуру нещата стоят другояче. Има мъжки свещени места, има и женски такива. Всички са надлежно обозначени, за да не се объркват невежите туристи и да се отдадат на непристойни гледки в забранения сектор. И много, много настоятелна молба се отправя устно, писмено, с картинки и всякакви други комуникационни средства да не се снимат сакралните места. Или ако все пак някой се е изкушил да си отнесе забранено изображение вкъщи, то поне да не го публикува и в никакъв случай да не го показва на хора с аборигенски произход. Защо ли? Ами, просто, защото може да им коства живота. (На аборигените, не на пришълците.)

Тжукурпа - аборигенската устна традиция, която обединява религия, социални норми, космогония, законодателство, медицина, възпитателни методи, артистични традиции и изобщо всички аспекти на традиционната аборигенска култура разделя света на две много ясно дефинирани части - мъжка и женска. Всичко във вселената има мъжко или женско начало. И не всекиму е позволено да се докосне до сакралното тайно знание за същината на мирозданието. Само на заслужилите, доказали се в процеса на обучение, старите хора от племето разкриват древните си легенди и познания. И то стриктно според пола.(В датиращата от десетки хиляди години аборигенска култура май няма изобщо място за хомо- и би-сексуално самоопределение. Горкичките, много са изостанали от световните тенденции!) Мъжете и жените в племето не само, че получават различно възпитание и преминават през коренно различни ритуали на посвещение в различните етапи на зрялост, но и изобщо не общуват едни с други, живеят в отделни малки групи и дори имат различен стил на живот. Мъжете ловуват, жените събират семена, гущери и насекоми. Е, ясно е, че  при достигане на полова зрялост младите хора биват представени официално на другия пол (чрез организиран от семействата на младоженците избор) и насърчавани да се размножават, но в същото време брачните взаимоотношения са контролирани от множество социални табута. Булката не може при никакви обстоятелства да общува или дори да вижда чичовците на съпруга си. В случай на необходимост обменя информация с тях, предавайки съобщения по други роднини, върху които няма подобно табу. Младоженецът също не бива никога да се среща лице в лице с тъща си. (Каква гениална идея, а?! Басирам се, че спестява много социално напрежение.)И прочие, и прочие сложна плетеница от забрани с различна степен на неприкосновеност. Нарушаването на който и да било аспект на Тжукурпа се наказва жестоко. Най-често с пробождане с копие в бедрото (което гарантира не само жестоки болки и възможно инвалидизиране, но също задължителни инфекции и много често мъчителна смърт). Има също варианти с намазване на очите на провинилия се  с изгарящ млечен растителен сок, който отново носи гаранции за страдания, а в случай на ослепяване - и смърт. Най-тежкото наказание е отлъчване от общността, което е равносилно на смъртно наказание. Никой не би могъл да оцелее сам в непрощаващата пустиня.

Традиционните вярвания и практики на аборигенските племена не само, че не са отживелица от миналото, не само, че се прилагат и практикуват масово сред местното население, но са и признати вече от законите на белите. Има много случаи на ритуални изнасилвания, намушквания с копие и други методи на възмездие към провинили се аборигени, които австралийският върховен съд отсъжда за справедливи и прекратява прокурорско преследване на основание на спазване на традиционния племенен закон. Често след излежаване на присъдата за отнемане на живот при автомобилна катастрофа да речем (най-често в нетрезво състояние, алкохолизмът е най-страшният бич за съвременните аборигенски общности) виновният шофьор бива съден и наказан също и от семейството на жертвата. Според традиционния закон със смърт. Или с намушкване с копие. Преследвачите получават специално разрешение от местните власти за целта, дори публикуват съобщение в медиите, целият район се отцепва, пътищата се затварят, забранява се достъпът на туристи и други пришълци и забраната се вдига едва след като е изпълнена племенната присъда. За нея няма давност. В случай на бягство, осъденият живее в страх от гонения до края на живота си.

Ето затова, значи, има мъжка и женска болница в Алис Спрингс, защото никой възпитан в традиционните културни ценности абориген няма да стъпи в такава, в която има вероятност персоналът или пациентите да са с различен пол или не дай Боже от забранен за общуване клон на племето.

Същото важи и за сакралните местности. Ако мъж види дори и по невнимание онези части от скалата Улуру, които имат свещена роля в посвещението на младите жени или още по-лошо родилките той трябва да понесе най-жестоко наказание. Публикуване на снимки на забранените зони на Улуру има потенциални животозастрашаващи последици за възпитаните в традиционните вярвания аборигени.

С такива наставления и прикрити морални заплахи ни разтоварват на импровизирания паркинг в подножието на величествената червена скала. Обиколката на гаргантюанския камък е близо 10 километра, за които ни се предоставят 3 часа. Водачът не ни позволява да слезем от климатизирания микробус, ако сме без шапка или не носим 4 литра вода на човек. Здравословната норма в нечовешкия ад на пустинята е литър и половина на час. Заръчва ни да не хитруваме и да си изпием прилежно водата. После се прибира на хладно във возилото си и ни оставя да се забавляме чрез разходка в разпалената пещ на Националния парк Улуру.

Четирите литра вода не само, че ми тежат, ами и пречат, затова се заемам старателно и прилежно да се хидратирам. Но дори в тази адска жега е невъзможно да изгълташ повече от литър наведнъж. Половин час по-късно вече горко съжалявам, че не съм приключила с пиенето овреме - водата е вряла. С вкус на гореща пластмаса. Да не говорим, че през двете минути, докато отвивам капачката и вдигам бутилката към устните си ръцете ми са заети и не могат да разгонват пълчищата мухи. Които обиграно изчакват точно този подходящ момент и се втурват на тумби да се къпят във влагата на очите, устата, носа ми, или дори да се давят в случайна капка пот, изтърколила се изпод ръкава ми. Самоубийството е доста припрян бизнес в този случай, тъй като влагата се изпарява за части от секундата под лазерните слънчеви лъчи. Мрежата помага само частично срещу хвъркатите, а ме дразни невъобразимо. Опитвам се да се разсейвам с легендите и рисунките по разпръснатите край пътеката табелки.

Австралийските аборигени нямат писменост. Поне не според представите на нашата западно-европейска цивилизация. Но легендите, преданията, принципите и историята на света от сътворението насам са записани по неизтриваем и нередактируем начин. В елементите на пейзажа. Всеки камък, хълм, дървесен ствол, речно корито разказват своя история. Така аборигените хитро елиминират необходимостта от писане. Остава само нуждата от грамотност за разчитане.

Четенето на пейзажа е обширна дисциплина, която се преподава от ранна детска възраст. Докато се придвижват от един лагер до друг възрастните хора сочат на децата характерни елементи в релефа и им разказват легенди за тяхното възникване. По-големите деца научават след години повече подробности за същите събития, а при ритуалните посвещения и най-сакралните тайни на конкретното място. В този смисъл монолитът Улуру е като аборигенски буквар и енциклопедия едновременно. Всяка изпъкналост, неравност и дупка в равномерно-червената скала крие разказ за древни битки между съзидателни и разрушителни пра-божества, притчи за морално падение и безпримерен героизъм, замръзналите в камъка форми на същества със божествен статут. На туристите, разбира се, се предлагат само най-елементарните масови траковки, които слушат едва проходилите хлапета от племето. Трябва да призная, че дори това първолашко ниво надхвърля моя ученически капацитет и много скоро се обърквам в безкрайните повторения на битки между вождове-гущери и злосторници-отровни змии, непослушни кенгура и заслужени наказания, семейни разправии между небето и земята, между змиевидни братя и сестри, загубвания в пустинята и чудодейни превъплащение, в сравнение с които Шекспировите пиеси започват да ми изглеждат като бездарни  лаконични туитър-версии на езиково предизвикан тийнейджър. Изгубила напълно надежда някога да се ориентирам в сложните взаимоотношения на сътворителите и крепителите на вселената се изпълвам с  непознато до днес уважение към монотеистичните религии. В началото беше словото. Кратко и ясно. Без засукани дванадесетобуквени имена на главни герои, техните деца, внуци, вуйчовци и лели. Да бъде светлина! Симплистика и прагматичност. И лесна смилаемост. Къде по-лесно е да завладееш света с подобно простичко послание.

На мен странните заоблени фигури издълбани от ветровете и водата ми навяват асоциации с часовете по биология, но все не мога да се сетя защо. Май приличат на стрептококови бактерии под микроскопско увеличение. Докато след още един плавен завой край грандиозно каменно свлачище (свидетелство за още една титанична битка между несправедливо обиден древен гущер и коварен огнен питон) не се оказвам пред абсолютно съвършена илюстрация на частичен разрез на митохондрия. Ами да! Ето, затова нашето общество е жертва на упадък и деградация, защото всеки осмокласник може да си разглежда на воля подобни картинки. А пък тя митоходрията е в най-забранената женска част на скалата. Не се решавам да я снимам.

По-нататък се натъквам на много чисто, пригледно и ясно изписано дълго съобщение(и вероятно извънредно важно, за да  е увековечено така дълбоко в камъка) от чуждоземна цивилизация. Очевидно е, че е на другопланетна азбука, защото не прилича на нито една земна такава. Ех, каква загуба за човечеството е, че Шамполион не е идвал на Улуру! Тукашното послание може да е хиляди пъти по-важно от глупавия търговски договор на Розетския камък. Можеше отдавна да сме разгадали мистериите на вселената. Или поне на на нашия ръкав от галактиката. (Макар че, от друга страна, ако съдим по артефактите на собствената си цивилизация, много е вероятно това да са само вулгарните нецензурни драсканици на невръстен космически вандал, неграмотно объркал митохондриите с други някои замесени в размножаването органи.)

Четирите литра вряла вода не успяват да ме спасят от дехидратация, бълнуване и миражи. Привижда ми се езеро. Зелено, хладно, сгушено в основата на скалата, пазено от стройна редица евкалипти-стражи. С пейка. И безгрижно шляпащи в прохладата жабки. Тръшвам се изнурено на пейката и чакам търпеливо миражът да се разсее. Даже черните муши ескадрони се оттеглят нейде. (вероятно да дебнат други бледолики туристи на пътеката) Чува се само виртуозната цигулкова тарантела на комарите. Зеленото на водните растения е толкова ярко, неестествено свежо и електриково-поразяващо на фона на огненочервената скала, под наситеносиньото на небето, сякаш избирано от каталог за светлоотражателно работно облекло. Нереално. Потресаващо красиво. Като в сън. Трябва да е мираж. Или чудо.

Едно от чудесата на Австралия е Великият артезиански басейн -  система от артезиански кладенци, които поддържат непресъхващите "водни дупки" - билабонг дори в най-сухите и най-враждебни части на централната австралийска пустиня. Тези извори са причина за разнонообразието и избилието на живот в иначе марсианската околна среда. Наличието на множество билабонги позволява на хората да оцеляват в нечовешките условия на необятната червена прашна пустош. Неимоверните количства вода, които се изсипват по източния бряг на континента се просмукват бавно в порест каменен слой, открит в тази си част и притиснат между непропускливи плочи с размерите на горе-долу четвърт Австралия, създаващи по този начин най-големият подземен воден басейн на планетата. В най-сухия континент на същата планета. На дълбочина от 1500 метра. Дифузното придвижване на всяка водна капка през 1600-километровия маршрут до разпръснатите извори в сърцето на континента отнема към два милиона години. Водата, в която пред невярващите ми очи се плацикат жабчета е дошла до тук с машина на времето. От миналото. От епохата на динозаврите. Не знам за критериите на християнската църква, но по моите лични критерии това се класира за чудо. Изглежда и аборигените споделят възторга ми, защото този билабонг е едно от най-сакралните женски места в древната им традиция.

Традиционната туритическа атракция - катерене до билото на гигантската скала - днес е забранено поради високите температури, повишаващи неимоверно риска някой американски турист с наднормено тегло и два байпаса да се гътне на скалата. Това ми спестява тежката морална дилема - да се кача или да не се кача. Дилемата ми няма нищо общо с Хамлет. Само с аборигенските традиции и вярвания. За представителите на местното племе катеренето по свещения монолит е оскверняващ акт, десетократно по-страшно кощунствен, ако някой умре на скалата. Което от своя страна се случва редовно с неподготвените туристи. Като съ-стопани на Националния парк Улуру аборигенските представители в управителния съвет имат право да наложат вето в половината от дните на годината. От което те не се възползват, но вместо това молят съзнателните туристи да уважат сакралната неприкосновеност на скалата. От там и моралната ми дилема. Другата половина на управителния съвет от своя страна се опитва да насърчава туризма и туристическите атракции, но пък се кланя на своята си религия - безопасността - и забранява категорично катеренето при силен вятър, дъжд или високи температури, което е горе-долу през половината от времето в годината. Така се спазва наполовина табуто според аборигенските вярвания и напълно споразумението на мениджърската група според вярванията(Пардон! законите) на останалите австралийци. На такова май му се вика соломоново решение. Ни вълкът сит, ни агнето цяло.

Когато най-после се добираме до местата си в микробуса съм доста склонна да канонизирам още едно невъзпято чудо на съвременността - климатичната инсталация. Да пребъдат светите закони на термодинамиката и производителите на автомобилни климатици из нине и во веки веков! Следваща спирка - културният център. Едночасово бродене из полупразни зали, декорирани с точкови рисунки и тук-таме някой бумеранг. Един от сериозните проблеми на публичното представяне на аборигенската култура, или история, или общност е свързан с друго много строго табу. Мъртвите не се споменават. При никакви обстоятелства. Под страх от традиционно наказание (не знам дали смъртно или друго, но явно достатъчно респектиращо, за да се спазва закона) Ефектите на това табу от гледна точка на официалната западнярска австралийска администрация са абсурдни. Името на починал човек не се споменава никога вече за определен период от време (примерно 20-30 години). Ако някой друг в племето има същото име то бива сменено. Ако някоя дума в езика има подобно произношение тя също не бива да се изговаря, заменя се с евфемизъм. Сега си представете колко са актуални училищните списъци, свидетелствата за раждане, документите за собственост, изобщо който и да било документ, ако хората постоянно и безразборно си сменят имената и под религиозна забрана отказват дори да обсъждат този факт. На практика, ако тръгнете да разпитвате как сега се казва този човек, споменавайки забраненото му име, ще бъдете обвинен в сквернословие и най-вероятно убит с камъни, или по подобаващо респектиращ маниер. По същата логика имената на починалите не се споменават в книги, статии и каквито и да било носители. Дори, ако човекът е бил жив при отпечатването им, името се зачерква след смъртта му. Опитвала съм се да чета такива цензурирани статии - не се разбира повече отколкото от цензурираните от Йосарян писма в "Параграф 22". И това не е всичко. Табуто се разпростира и върху образа на мъртвия. Никакви снимки, документални филми, публицистични предавания, интервюта, дори новини не могат да се излъчват по телевизията, да се разпространяват на видео-касети, да се публикуват в други издания, освен с изричното разрешение на цялото семейство на починалия. Като прибавим и табуто в общуването между живи хора с определена роднинска връзка всякакво публично показване на изображения на хора отпада.

В културния център има няколко снимки все пак. На някои от груповите кадри части от изображението са покрити с картон. Вече се сещате защо. Всеки път, когато по австралийската телевизия дават документален филм за аборигените или интервю с художници и артисти от аборигенски произход той се предхожда от предупреждение, че следващата програма ще съдържа изображения на мъртви хора. Така засегнатите от табуто имат възможност да изберат да не гледат.

В изложбата на културния център има също раздел с писма-извинения на туристи от цял свят. По следния повод: строго аборигенско табу забранява да се отнасят камъчки или други части от сакралните монолити Улуру и Ката-Джута. Туристите обаче нехаят за подобни забрани, или ги приемат за предизвикателство и си открадват червени камъчки, за да ги занесат далеч по родните си места, често на други континенти. Въпреки предупреждението за възмездие. И възмездието не закъснява. Независимо от огромните растояния. Стотици ръкописни разкази за лични нещастия, лош късмет, мистерозни заболявания и даже смърт потвърждават магическата сила на червените скали. И отрезвените суверни туристи връщат откраднатите свещени реликви. Със стотици и хиляди. Културният център прави всичко по силите си да популяризира лошата слава на мястото и да го спаси по този начин от разграбване.

Късният следобед посвещаваме на Ката-Джута. Още невъобразима адска жега, още задължителни литри гореща вода, още неизброими пълчища мухи и най-невъзможните цветови комбинации на света - огнено-червено с електриково зелено и сигнално-оранжево под черния небесен кратер, бълващ беспирно искрящо-синя лава по хоризонта.

След горещия душ в походната баня този път замъквам суага си в непрогледно-черната сянка зад навеса, нямам никакво намерение да повтарям грешката от предната нощ и да се опитвам да спя под ослепителния прожектор на пълната луна. В резултат прекарвам още една безсънна, но затова пък тъмна нощ. Този път съня ми гонят мравки, разхождащи се из бельото и косата ми в количества, намекващи за мравешки всенароден събор или поне симпозиум на мравешките нощни стражи. Ранният изгрев хвърля известна светлина върху така ласкателно внезапно нарастналата ми популярност сред насекомския свят - настанила съм се точно върху четирилентова мравешка магистрала. На гигантски мравки!! Слава Богу нехапещи!



-------
*"Стани! Виж слънцето вече е хвърлило
  своя елмаз в чашата на нощта.
  И ето - Ловецът от изток
  е уловил султанското минаре
  в едно серкме от светлина."
        "Рубаят",Омар Хаям

По-надуто и глупаво писане не бях виждал - ами като не ти харесват мухите, защо си там?? Сигурно за да ги гониш с дебелашкия си хумор... Чудех се на кого ми приличаш и изведнъж се сетих - на бай Ганьо... Той вече освен Германия и Чехия, посетил и Австралия... Ашколсун...

Благодаря - винаги с удоволствие чета вашите постове и научавам много нови неща. Честита НОВА ГОДИНА много, много добрата, мир, здраве, хармония и щастие!!!

Izabela, s interes cheta vsichko ot vas. Molja, napishete neshto za gigantskite navodnenija v Brisbane area i kak vie lichno gi prezhivjavate. Udivljavam se na izdrazhlivostta na avstralijcite. Ima na kakvo da ni nauchat tuk, v Bg!

Pozdravi!

Hristov

Бела, присъединявам се към горните две мнения - знаеш, че винаги с удоволствие те чета :)) Що се отнася до анонимен 1, мисля че сам достатъчно се е охарактерезирал в заглавието на коментара си.

izviniavam se za glupavata latinica, ama sym malko predizvikana tehnologichno naposledyk i v momenta niamam dostyp do kirilica.

Blagodaria za pozhelaniata i komentarite!

Az prekarah celia period na navodneniata v Kuinsland v Tasmania - malkoto ostrovche otdolu, pod kontinenta Avstralia. I tam ni zastignaha navodnenia, poroi i drami, no ne v takiva mashtabi kato v Brisbane i drugite gradove krai nego. nashata kyshta e navisoko, niama porazhenia.

Sega se stiagame za sledvashtite navodnenia - meteorolozite obeshtavat oshte mnogo dyzhd.

Avstraliicite (i novozelandcite) sa interesno pleme - nebrezhni edni takiva, uzh ne se vpriagat mnogo, obache kato udari bedstvie se vturvat da si pomagat edni na drugi. Hora, chiito kyshti biaha v metyr voda se izkazvaha po televiziata, che te bili izvadili kysmet i pomagaha na sysedite si da chistiat kal ot tehnite kyshti. Ne se otdavat na samosyzhalenie, ne se pomaivat i ne chakat pomosht ot nikogo. Ako neshto triabva da se svyrshi prosto se zapratiatat i go praviat. Ne hukvat da tyrsiat niakoi drug da im go svyrshi. I vinagi i predi vsichko se grizhat za horata, posle za vsichko ostanalo.
Dokato biah v Tasmania poluchih tolkova predlozhenia za pomosht i podslon ot kolegi, priateli, poznati, formalni i neformalni organizacii, che seriozno se zamisliam dali izobshto da prodylzhavam da plashtam naem ili prosto da se mestia ot priatel na priatel:)

Da, i az mislia, che v Bulgaria ima kakvo da nauchim ot tiah i to e nai-veche, che nikoi ne mozhe i niama da ni pomogne, dokato i ako ne si pomognem sami. Samoiniciativa i vzaimopomosht sa deistviata, koito garantirat nezavisimost ot politicheskia proizvol i nekadyrnost.